«Тук и отново»

Мери Хигинс Кларк

Тук и отново

На най-близките и скъпите ми

Джон Конхини — изключителен съпруг

Децата Кларк — Мерилин, Уорън, Шарън, Дейвид, Каръл и Пат

Внуците Кларк — Лиз, Андрю, Къртни, Дейвид, Джъстин и Джери

Децата Конхини — Джон, Деби, Барбра, Триш, Нанси и Дейвид

Внуците Конхини — Робърт, Ашли, Лорън, Мегън, Дейвид, Кели, Къртни, Джони, Томас и Лиъм

Вие сте страхотна банда. Обичам ви.

Благодарности

Краят на един роман е начало на благодарностите ми към хората, които работиха заедно с мен.

Изразявам безкрайна благодарност на дългогодишния ми редактор Майкъл Корда. Трудно ми е да повярвам, че минаха двадесет и осем години, откакто започнахме работа по «Къде са децата». Удоволствие е да се работи с него, а през последните дванадесет години и с помощника му Чък Адамс. Те са прекрасни приятели и съветници.

Лайл Кейд, моят издател, наистина е дясната ми ръка — окуражаващ, услужлив и полезен в безброй неща. Обичам те, Лайл.

Благодарност и на агентите ми Юджин Уайник и Сам Пинкъс. Истински приятели за всички сезони.

Директорът на «Копиедитинг» Джипси да Силва отново бе великолепен и безукорен.

Благодарности и на сътрудниците му Роуз Ан Ферик, Барбра Рейнър, Стив Фридман, Джошуа Коен и Антъни Нкюфилд.

Благодаря отново и благославям помощниците и приятелите ми Агнес Нютън и Надин Петри и читателя на черновите ми — снаха ми Айрин Кларк.

Дъщеря ми и другар писател Каръл Хигинс Кларк винаги е безценен и полезен помощник.

Благодарна съм на директорката на «Клинични изпитания» Карлийн Макдевит, която охотно отговаряше на въпросите ми. Ако съм объркала нещо, вината е моя.

Приключвам с благодарности към съпруга ми Джон и нашите прекрасни семейства, деца и внуци.

(обратно)

1.

Събранието на акционерите, или по-скоро протестът им, се състоя на двадесет и първи април в хотел «Гранд Хаят» в Манхатън. Денят беше нетипично студен за сезона, но подходящо мрачен за обстоятелствата. Две седмици по-рано новината, че президентът на «Генстоун» Никълъс Спенсър е загинал при катастрофа с частния си самолет на път към Сан Хуан, бе посрещната с искрена скръб. Компанията му очакваше да получи благословията на АХЛ ^[1] за ваксина, която елиминира възможността за нарастването на раковите клетки и спира напредъка на заболяването. А Никълъс бе човекът, отговорен за поднасянето на този лек на света. Беше нарекъл компанията си по аналогия с Розетския камък, който разбулил тайната на древно египетската писменост.

Съобщението за изчезването на Спенсър бе последвано от изявление на председателя на борда на директорите на «Генстоун». То уведомяваше за многобройни проблеми с ваксината, която нямало да бъде предадена за одобрение на АХЛ в близко бъдеще. По-нататък бе казано, че десетки милиони долари са били откраднати от компанията — по всяка вероятност от Никълъс Спенсър.

Аз съм Марша Декарло, наричат ме Карли. Седях в секцията за журналисти, оградена с въжета, и наблюдавах яростните, зашеметени или облени в сълзи хора около себе си. Все още не можех да повярвам. Очевидно Никълъс Спенсър, Ник, беше крадец и мошеник. Ваксината чудо не е била нищо повече от рожба на алчното му въображение и способностите му на добър продавач. Беше измамил маса хора, инвестирали много пари в компанията му — най-често всичките си спестявания. Разбира се, тези хора се бяха надявали да направят пари, но голяма част от тях вярваха, че инвестициите им ще помогнат за пускането на ваксината. И не само инвеститорите понесоха загуби — кражбата бе съсипала и пенсионния фонд на служителите на «Генстоун», над хиляда души. Всичко това ми се струваше просто невъзможно.

Тялото на Никълъс Спенсър не бе изхвърлено на брега заедно с обгорените останки от самолета и затова половината хора в залата не вярваха, че е мъртъв. Другата половина с удоволствие биха го пронизали право в сърцето, ако трупът му беше намерен.

Чарлз Уолингфорд, председателят на борда на директорите, с посивяло лице, но с естествена изисканост, наследена от поколения, живели в охолство и привилегии, се мъчеше да въдвори ред и да открие събранието. Другите членове на борда седяха до него с мрачни лица. Всеки от тях бе важна личност в обществото и бизнеса. На втория ред разпознах хората от счетоводната фирма на «Генстоун». Някои от тях от време на време даваха интервюта в «Уикли браузър» — неделния вестник, за който списвам финансовата рубрика.

Вдясно от Уолингфорд, с бяло като алабастър лице, руса коса, хваната на френски кок, и в черен костюм, който сигурно струваше цяло състояние, седеше Лин Хамилтън Спенсър. Тя е съпруга на Ник, всъщност вече вдовица, и моя доведена сестра. Срещала съм се с нея три пъти и признавам, че не я харесвам. Позволете ми да ви обясня. Преди две години овдовялата ми майка се омъжи за бащата на Лин, с когото се запознала в Бока Ратън, където живеели в съседни кооперации.

На вечерята преди сватбата се подразних от снизходителното отношение на Лин, като в същото време бях очарована от Ник Спенсър. Разбира се, знаех много добре кой е той. Статиите за него в «Таймс» и «Нюзуик» бяха изключително подробни. Беше син на семеен лекар от Кънектикът, чието призвание било изследователската работа. Баща му имал лаборатория в дома си и още от дете Ник прекарвал повечето си свободно време там, като помагал на баща си в опитите. «Другите деца имаха кучета, а аз — мишки — бе обяснил той на репортерите. — Тогава още не го осъзнавах, но получавах уроци по микробиология от гений.» Ник се насочил към бизнеса и взел магистърска степен по бизнес администрация, тъй като планирал някой ден да притежава фирма за лекарства. Започнал работа в подобна малка компания, бързо се издигнал до върха и станал партньор. Микробиологията се оказала науката на бъдещето и той осъзнал, че това е неговото поприще. Възстановил документацията на баща си и открил, че малко преди внезапната си смърт той бил постигнал сериозен напредък в раковите проучвания. Ник се заел да създаде огромен изследователски отдел във фирмата.

Рискови капитали му помогнали да създаде «Генстоун», а слуховете за ваксината срещу рак превърнали компанията в най-търсената стока на Уолстрийт. Акциите й, които първоначално се предлагали по три долара, стигнали до сто и шестдесет, а заради очакваното одобрение от АХЛ «Гарнър Фармасютикъл» сключила договор за дистрибуторските права над новата ваксина за един милиард долара.

Знаех, че първата съпруга на Ник Спенсър е починала от рак преди пет години, както и че синът му е на десет. Беше се оженил за Лин преди четири години. Но времето, което бях прекарала в проучване на биографията му, не ми помогна, когато се запознах с него на онази семейна вечеря. Не бях готова за магнетичната му личност. Ник беше от малкото хора, надарени с невероятен чар и брилянтен ум. Висок малко над метър и осемдесет, с тъмно руса коса, наситено сини очи и стегнато спортно тяло, той беше изключително привлекателен физически, и най-вече със способността да се сближава с околните. Докато майка ми се опитваше да поведе разговор с Лин, открих, че разказвам на Ник за себе си, при това много повече, отколкото изобщо бях споделяла с някого. След пет минути той знаеше възрастта ми, къде живея, какво работя и къде съм израснала.

— Тридесет и две — каза с усмивка. — Осем години по-млада от мен.

Разказах му не само за развода след кратък брак с колега от университета в Ню Йорк, но дори за бебето си, което бе живяло само няколко дни, тъй като дупката в сърцето му бе прекалено голяма, за да се затвори. Това беше нетипично за мен. Никога не говорех за бебето. Болеше ме ужасно много. И все пак се оказа лесно да споделя мъката си с Никълъс Спенсър.

— Някой ден проучванията ни ще предотвратяват подобни трагедии — каза ми той мило. — Ако се наложи, ще преобърна света, за да спася хората от мъката, която си изпитала, Карли.

Мислите ми бързо се върнаха в действителността, когато Чарлз Уолингфорд удари с чукчето. Най-после настъпи гневна и мрачна тишина.

— Аз съм Чарлз Уолингфорд, председател на борда на директорите на «Генстоун» — представи се той.

Отвърнаха му с освиркване.